Адриана д‘Амато обожава музиката. Готова е да наруши забраната на баща си да стои далеч от любимия си инструмент – цигулката, и да помоли скришом гениалния композитор и цигулар Антонио Вивалди да стане неин учител. Но тайните уроци бързо прерастват в страстна любовна авантюра. Забранена, тъй като Вивалди е свещеник, а бащата на Адриана, богат венециански търговец, е решен да й намери съпруг от благородническо потекло. Скоро на момичето ще се наложи да избира между двама мъже, а на Вивалди – между любимата си и музиката…

Дебютният роман на младата писателка Алиса Паломбо, вдъхновен от живота на гениалния бароков композитор Антонио Вивалди, обхваща над три десетилетия и разказва пленителна история за страст, музика и амбиция; за силата да се влюбиш и да продължиш напред, когато любовта си отиде.

„Цигуларят от Венеция“ излиза на 9 февруари. 

Глава 5
Запленена

По време на отсъствието на баща ми можех да посещавам дома на маестрото по-често. Преди няколко години леля Джиана – по-голямата сестра на татко – бе станала много богата вдовица след смъртта на нейния много по-възрастен съпруг. Беше наследила огромно palazzo и имоти в Мантуа и доколкото знаех, прекарваше по-голямата част от времето си, като обикаляше нещастно из двореца, разстроена, че ѝ се налага да живее там, а не в забавната и лъскава Венеция. По тази причина почти не ми обръщаше внимание и предпочиташе да си прекарва времето със своите венециански приятели на различни празненства, в операта или по магазините в Риалто. Всъщност тя толкова рядко присъстваше в нашия дом, че според мен баща ми спокойно можеше да си спести усилието да я вика от Мантуа.

Уроците ми доставяха истинска радост. Всеки ден усещах как пръстите ми възвръщат старата си сила и гъвкавост. Ентусиазмът, всеотдайността и (може би) талантът ми бяха толкова големи, че вече можех да изсвиря от пръв поглед всякакомпозиция, която Вивалди ми даваше. Но усетил бързия ми напредък, маестрото започна да ми възлага много по-трудна музика – често негови собствени произведения. Вече ме учеше и как се построява дадена композиция на теория.

– Вижте – каза ми един следобед, докато обсъждахме фразирането, – цялата музика трябва да се върне там, откъдето езапочнала: основата на гамата, нали?

Взе цигулката и изсвири бързо гамата в до мажор. Нагоре и отново надолу.

– Мелодията винаги се придвижва назад, към началото. Ако започна гамата, но след това спра на четвъртата нота – Вивалди направи пауза, бързо изсвири първите четири ноти, а после внезапно спря, – тя ще прозвучи непълно и слушателят ще се обърка.

Кимнах.

– Същото важи и за всяка част от музиката, било то мелодия, или хармония. Това тук например – посочи с лъка към нотния лист, изписан със соната на стария майстор Корели, – ако го изсвиря така… – Маестрото засвири първите тактове на сонатата, но спря на случайно място, въпреки че изпълни обичайното rallentondo* преди това. – Просто не звучи добре, защото не завърших тоническия акорд. Дори тези, които не разбират от музика, ще усетят, че е погрешно и някак непълно. И слушателят отново се обърква.

– Да, така е – кимнах. Въпреки забавянето, което бе направил, когато стигна до момента на спиране, мелодията така и не прозвуча завършено. Почувствала бях, че губя равновесие почти физически. Усещането бе все едно посягаш към облегалката на стол, за да възвърнеш равновесието си, но откриваш неочаквано, че той е много по-далеч, отколкото си мислел. Вивалди се усмихна, доволен, че съм разбрала идеята му.

– Има правила, на които музиката трябва да се подчинява. Без тях би била хаотична, а е невъзможно да изразиш нещо хубаво с хаоса. Ето защо трябва да обмисляш внимателно с кои ноти да продължиш, за да оформиш мелодията по най-смисления начин.

Прекарах голяма част от лятото в къщата на маестрото –свирех, слушах и се учех от учител, който знаех, че е ненадминат. Вивалди винаги се радваше да ме види, с удоволствиеме слушаше как свиря и ми даваше нови музикални творби.

Мислех си, че ако можех да прекарам целия си живот така – сякаш живея в музиката, щях да съм съвършено, напълно доволна, дори щастлива. И никога не бих поискала нещо повече. Един ден в началото на септември пристигнах в къщата на Червения абат в меланхолично настроение: баща ми щеше да се върне след ден или два. Сякаш предусетил, че ще съм отпаднала духом, Вивалди бе подготвил нещо различно за урока ни.

– Хайде, влизайте – каза ми, когато отвори вратата. – Чаках ви. Имам нужда от помощта ви.

Повдигнах изненадано вежди:

– От моята помощ?

Маестрото кимна.

– Тук. – Посочи към двете музикални стойки, които бе поставил една до друга.

Пристъпих по-близо и разгледах нотните листове върху тях. Творбата беше в largo**, бавно темпо, за две солови цигулки. Вивалди дойде и застана до мен, а когато се обърнах с лице към него, видях, че вече държи цигулката си.

– Това е нещо, върху което работя – обясни. – Концерт за две цигулки в ла минор, както можете да видите. От известно време чувам темпото в главата си, но трябва да го чуя как звучи, и то едновременно с двете части.

Усмихна ми се:

– Ще трябва да си представим останалата част от оркестъра обаче.

– Наистина ли искате да го изсвиря аз? – попитах невярващо. – Не съм сигурна дали…

Маестрото ме прекъсна, като тръсна яростно глава.

– Не трябва да се съмнявате в себе си, Адриана. Вие сте повече от способна да го изсвирите. – Замълча за миг. – Освентова се нуждая от вас, за да го изсвирим както трябва.

Не знаех какво да кажа. Поколебах се, преди да извадя цигулката и лъка от калъфа и да поставя инструмента в необходимата позиция. Заех мястото си и погледнах към маестрото в очакване на сигнала му за начало. С едно-единствено рязко кимване двамата засвирихме увертюрата заедно: поредица от прости ноти в унисон. Още едно рязко кимване от Вивалди и аз поех първата цигулкова част – започваше с красива cantabile*** мелодия, която се лееше без усилие от струните на цигулката ми почти като падащ сняг. След още четири такта се включи и Вивалди, като повтори изсвиреното от мен. Следващият такт се състоеше от дълго фа и оттам мелодията преминаваше в лека каскада от ноти. Влязох след него на висок си бемол, а след това мелодиите ни се сплетоха една около друга в плътен и неразривно свързан дует.

Не свалях очи от нотите, тъй като се боях да не сгреша, да не разваля този съвършен гоблен от звуци, който създавахме. И все пак усещах, че от време на време Вивалди откъсваше поглед от собствените си ноти и се взираше в мен. „Dio mio, това е красиво, по-красиво от всичко, което съм чувала някога.“ Смътно осъзнах, че за момент съм спряла да дишам.

Дългите нанизи от ноти продължаваха, вплитаха се и се прегръщаха като любовници, които се издигаха нагоре и спадаха, като че ли светът край нас въздишаше, а после си поемаше дъх. Пасваха си толкова съвършено, че ми се струваше почти невъзможно Вивалди да е създал тази музика – по-скоро я бе намерил готова и напълно завършена; навярно бе извлякъл изящната мелодия от нищото, от някакво огромно музикално ефирно тяло, което вече съществува около нас, но го чуват само онези, които се осмелят да го потърсят.

Нежността на минорните тонове бе толкова покъртителна, така болезнено красива, че изсвирването им бе почти твърде интимно, сякаш ми показваше оголената душа на маестрото, а на него – моята. Потръпнах леко и притиснах страха и разкритата си душа в струните. Така  чувствата ми щяха да се слеят смузиката, да прокървят в нея.

Когато наближихме края на творбата, видях, че последните няколко такта са просто повторение на началните акорди. Щом стигнахме до тези финални тактове, откъснах очи от партитурата и се обърнах към Вивалди. Маестрото улови погледа ми с топлите си тъмни очи и двамата завършихме творбата в съвършена хармония.

Стояхме със затворени очи, докато последните следи от музиката заглъхнаха напълно и дойдохме отново на себе си. Усещах обаче, че някак си не бяхме същите, не бяхме онези двама души, които бяха започнали да свирят преди няколко минути. Накрая Вивалди потръпна, свали инструмента си и издиша шумно, аз го последвах. Маестрото наруши дълбоката тишина, която винаги следва едно величествено музикално изпълнение, като каза, без да откъсва поглед от мен:

– Ето го доказателството за това, което винаги съм твърдял. Вие свирите музиката, Адриана, не само някакви ноти от партитура, а нещо много повече…

– Аз… – Не знаех какво да кажа, нито можех да понеса погледа му още дълго. Забих очи в пода. – Наистина съм…

Вивалди, изглежда, не чу слабите ми протести. Сърцето ми заби учестено, когато маестрото се приближи, протегна ръка и хвана брадичката ми, за да повдигне главата ми така, че погледите ни отново да се срещнат.

– Сякаш четяхте мислите ми, сякаш можехте да усетите какво чувствах аз, когато пишех тази музика…

Млъкна и много внимателно и бавно започна да гали нежноовала на лицето ми с ръка.Застинах на място, не можех да помръдна. Но и не желаех.Без да мисля, затворих очи и се отпуснах съвсем леко, като сенаведох към дланта му. Усещах трескавата топлина на кожатаму, когато ме докосваше. Пристъпи по-близо до мен, дрехитени изшумоляха, когато се докоснаха, плъзна леко пръсти поврата ми, спря за миг на тила и ме притегли към себе си. Почти долепихме устни. Усещах как дъхът му гали кожата ми ивдишвах мириса му. Чувах как бие сърцето му… или беше моето? Съществуването ми се бе свело до ударите, които звучаха вушите ми, и до устните му, които още бяха на косъм от моите.Отчасти съзнавах, че мога да съкратя разстоянието помеждуни с едно-единствено вдишване. Вместо това чаках той да гонаправи, чаках сякаш цяла вечност течението да ме изкара набрега или да ме захвърли в морето. Някак си знаех, че ще сеудавя…

*Със забавяне, забавяйки (ит. ез.). – б. пр.
**Бавно, спокойно (ит. ез.). – б. пр.
***Напевна (ит. ез.). – б. пр.