„Книгите са…” – сигурни сме, че всеки от вас има свое продължение на това изречение. За 30-ия рожден ден на ‘Софтпрес” помолихме нашите автори Костадина Костова, Виктория Бешлийска, Цветелина Цветкова, Радост Ангелова и Богдан Русев да споделят своите мисли на тема „Книгите са…”.Голямата изненада на партито по случай 30 години „Софтрпес” бяха именно тези текстове, прочетени от любимите актьори Теодора Духовникова и Захари Бахаров.

„Книгите са” от Цветелина Цветкова

Книгите са двете купчинки върху нощните шкафчета в спалнята на майка ми и баща ми. Книгите са хартиена торбичка с нарисувани далматинци и надпис, „Расти умно и будно дете, леля Катя и чичо Любо“.

Книгите са хиляда и една нощ, летящи килимчета, хляб за гладни гърла и братята с лъвски сърца. Те са, когато порасна ще стана Пипи. Дворецът с балната зала скрит под червения китеник.

Книгите са старата секция със стърчащия пирон на втория рафт. Зелените класики и червените индианци. Задължителните в ляво, забранените най-горе в дясно. Книгите са стари и всички миришат еднакво. Книгите са: „Гаси лампата и си лягай, утре си на училище“.

Книгите са подаръка, който подаряваш за рожден ден, когато си забравил да купиш нещо хубаво. Понякога със забравено посвещение за някой друг, задраскано и дописано за теб. Книгите са задължителен списък, прочетен още миналото лято. Те са допълнителната тежест в мешката. Бягството на счупената пейка зад училище. Скривалището на първата кутия Кемъл. И на първото любовно писмо.

Книгите са сълзи до късно през нощта. Прокрадващо се съмнение, че животът май не е много справедлив. Половината от куфара ми, който качвам с мъка на влака. Най-голямото богатство в студентската ми квартира. Те са спомена за секцията вкъщи. Най-добрият ми приятел в самотните вечери, непогрешимият търсач на сродни души. Мостът към голямата любов. Най-доброто лекарство за разбито сърце.

Книгите са единствените, които говорят с морето на неговия език. Те са палатка на плажа в дъждовен ден, сменящи се пейзажи във влака, компания на облаците в самолета, кратко бягство на спирка в града, одеяло и топъл чай в зимен ден. Съдбоносна среща с красива усмивка на плажа.

Книгите са най- дълбоката пещера, най-скришното скривалище, най-добрият начин за справяне с лошите горчилки. Книгите са порастване. Те са лавина и пътуване към себе си, те са отрязаната ми коса, женската ми сила. Те са музика за хамелеони, най-зловещият парфюм, те са непосилната лекота на битието.

Книгите са най-великото вдъхновение за душата, катарзисът през който преминавам хиляди пъти, всеки път удивена и променена, изпълнена с преклонение към тези красиви умове, към тези нежни души, трансформиращи страданието в красота. И всеки път се влюбвам, и всеки път умирам, възкръсвам и вървя по пътя на историята, и надничам с любопитството на дете в животите на толкова много хора, в радостите им, в болките им, в най-скритите кътчета на спомените им и аз ставам те, и грабя от тях с пълни шепи и ставам богата, толкова богата, че искам да давам.

Искам аз да напиша историята, в която мога да бъда каквато поискам. Да напиша собствената си история, да я разпръсна навсякъде и всички да ме прочетат, да ме разкъсат и да ме разкажат, а аз да се родя хиляди пъти, да мина по пътя си отново и да се върна там, откъдето започна всичко, от двете купчинки на нощните шкафчета в спалнята на майка ми и баща ми.

„Книгите са” от Радостина А. Ангелова

Книгите са…. Но преди това, моля, затворете очи. Точно така, затворете очи. Представете си гора с високи, величествени дървета. В средата й има хижа, а в хижата гори огън. Пред огъня седи жена. Тя гледа пламъците в огнището, мирише на шишарки.

Ароматът прониква през очите на жената,

свива гнездо в нея,

приласкава я,

отпуска я.

И тя се превръща в семенце на шишарка,

а в семенцето на шишарката е записано всичко:

каква е скалата, на която ще се прихване,

как ще расте смърчът,

колко клонки ще има от север и колко от юг до петата му година,

колко пъти ще го брули западният вятър,

какъв цвят ще са лишеите по ниските клони и как ще се променят през лятото

как ще се казва птичката най-горе,

която сутрин буди върха му,

колко ще са годишните му кръгове

когато корените най-сетне го предадат

(не нарочно, а защото са немощни старци с тънка кожа),

на колко части дърварите ще разделят ствола

и какво ще направят с най-младите леторасли,

как ще се казва жената,

която ще стъкне огъня с част от тялото му

и кого точно тя чака

на 29  ноември 2024 година

Всичко, всичко е записано в семенцето

на шишарката.

Както всичко е записано в книгите.

Те са просто семенца от шишарки.

И мълчанието им не е тишина.

„Книгите са” от  Виктория Бешлийска 

Аз съм книга, писана.

Писана така, както се меси хляб.

Онзи, който ме пише, Творецът, обикаля пустини и библиотеки и пие от извора. Така добавя вода към брашното. Търси онези хора, които са солта и на живота, и на хляба, за да черпи от техните истории. Потъва сред природата, извличайки сладки сокове – като лъжичката мед, която се слага да подслади хляба.

Когато смеси всичко, аз полепвам по ума и цялата вътрешност на Твореца, както полепва забъркано току-що тесто по ръцете. Той премисля и меси, за да може да ме отдели. Понякога продължава да търси неща из книгите и света, да ме натиска с длани и премесва, докато от ръцете му се отдели гладко, готово за печене, тесто. Моли се, моли ме да бъда.

Аз съм книга, молена.

Книгите са най-дългите молитви на хората.

Сложи ли ме да се пека, Творецът си отдъхва и чака. Час по час наднича през прозорчето на печката, нетърпелив да види как съм. Ароматът на земя, слънце, въздух и вода изпълва стаята. И неговото сърце, изпълнено с надежда, се надига досущ като хляба.

Когато усети, че съм готова, вади ме от пещта, поръсва ме с вода и ме увива с кърпа. Изчаква няколко минути, а после ме разчупва – аз още паря! – и ме раздава на хората. Творецът е сит от аромата ми, от топлината ми, но ще засити с мен и други. Вече съм храна за другите.

Аз съм книга, четена.

Четена, поглъщана залък по залък.

Четенето е насъщно за живота. То е живот отвъд тук и сега, във вселената на човешките копнежи и желания. То засища глада за смисъл, утеха и любов. Аз съм хляб за ранените, изоставените, загубилите, но и за оздравелите, намерените, спечелилите; за пътешествениците, търсачите, двигателите; за носителите на духа, който се стреми към възвишение. Без мене всички те са невъзможни, неживи.

Аз съм книга – хляб, животът в човека.

„Книгите са” от Костадина Костова

Сутрин, метро, блъсканица. Телесни миризми и скъпи парфюми, нови тоалети и сърдити физиономии. Обикновен понеделник. Отсреща един господин крещи по телефона. Жената до него е забола поглед в своя телефон и мести бонбони по екрана. До теб едно момче скролва видеа, през няколко места момиче е разтворило книга. Завиждаш ѝ. Твоята книга е в раницата – свидетел е схванатото ти рамо. Какво да правиш, предпочиташ дебелите книги. Само че днес само ще си я носиш, видяло се е. Няма да четеш. Най-после стигна до най-чакания момент в цялата книга и не искаш да го свързваш завинаги с тази сутрин и с този влак. Това е цената на бягството във въображаеми светове – спомени като отпечатани на фототапет.

Ако наредиш любимите си книги една до друга, ще получиш колаж, скрап буук на своето детство. Четеш “Клетниците” на нощна лампа, после в сянката на лозницата. Фантин тъкмо си е продала зъбите, на двора мирише на малини и пек, но ти ревеш ли, ревеш и хвърляш по някой поглед на майка си. Радваш се, че зъбите ѝ са си там, и се чудиш докога ще ви издържи късметът.

 В края на лятото се изтърсваш от хамака заедно със “Спартак” на Джованьоли, защото една пчела ти каца на носа. Със Спартак водите битките си рамо до рамо. На следващото лято ще четеш “Отнесени от вихъра” и докато Скарлет се бори да спаси земята си, ти ще помагаш на баба си и ще искаш да си заровиш ръцете в картофите и да викаш “Тара, Тара!”. Наистина е късмет, че не откри Достоевски през онези лета.

Имаш си книги за първото гадже, за първото скъсване, за изпитите, за завършването, за онзи концерт, на който те пуснаха с приятели. Хората пълнят фотоалбуми, ти изчиташ библиотеки. И никой не ги чете като теб – единствено ти ги свързваш с малките мигове на голямата си история. Никога не четем една и съща книга, вярно е.

Прелиташ цял океан само за да четеш как някакъв дядо си изпуска киселите млека, гонейки автобуса. Кикотиш се, гледаш планините Адирондак през прозореца, но ти мирише на асфалт с кисело мляко. За полета обратно си взимаш книга за плажни партита в Нантъкет – искаш да си присвоиш още спомени. Дочиташ я на родопското одеало на баба си, а цялата къща мирише на копър от таратора. Не можеш да избягаш от киселото мляко.

Четеш последната част на „Хари Потър“ на кораб за наблюдение на китове. Поглеждаш навън. Морето се слива с небето, слънцето искри накъдето и да погледнеш, заслепява те. Водата сякаш поема дълбоко дъх заедно с теб, но изведнъж повърхността ѝ изригва – скок! Не можеш да повярваш, че ти плащат да гледаш скачащи китове в този рай на земята, и знаеш, че винаги ще помниш този момент, защото усещаш тежестта на книгата на коленете си. Някакво момче минава и те заплашва, че ще ти издаде края, ако не му дадеш безплатно ядене. Опулваш се и най те е яд, че вече завинаги ще запомниш нахалното му мършаво лице  – каква е тая прическа, бе! После обаче се радваш, защото това си е чудо – споменът е ясен, все едно го гледаш на филм.

От тогава мина време. Тези дни гледаш как децата ти се дивят на всяко камъче и ти е тъжно, защото знаеш, че това ще приключи.

Добре си спомняш времената, когато и ти се радваше на всяко камъче. Събираше мравки и ги изправяше едни срещу други. Най-голямата я кръсти Винету, искаше да победи. Не спря да търсиш тайната градина във всеки розов плет. Знаеше как да скучаеш и никога не ти беше скучно. Кога се промени това? Напоследък няма какво да те удиви, но пък си започваш дните в метрото, така че какво очакваш? Щастлив си, когато пътешестваш, но запомняш тълпите с туристи повече от дестинациите. Предпочиташ да четеш за далечни места, така усещаш духа им, а и ги няма рекламните постери и светещите лога – същите, които те зяпат и на път за метрото.

Баба ти казваше: “Всичко ще измислят”, и няма как да не се съгласиш – наистина всичко измислиха. Толкова се пристрастихме към забавлението, че чак не е забавно вече. Филми, преживявания, дестинации – всичко е достъпно, всичко е близо, всички живеят неповторим живот в социалните мрежи и на теб не ти остана нищо, от което да се впечатлиш. Затова завиждаш на децата си с техните камъчета и буболечки.

Имаш само книгите. Последният бастион на детското удивление, последните светове, които можеш да откриваш със зяпнала уста. Спомени и неограничени мечти. Всичко това между две корици – какво повече можеш да искаш? Затова мъкнеш тая книга със себе си –  напомня ти кой си и обещава какво можеш да бъдеш.

Идва твоята спирка. Сливаш се с безличната тълпа, която познаваш отлично. Лицата, мърморенето, случайните усмивки. Изброяваш си задачите за деня мислено, докато ескалаторът ръмжи под краката ти. Те се движат по мускулна памет, дясното рамо те боли. Няма значение, че не успя да четеш – носиш със себе си светове и истории, събирани с години. Отдавна си вплел вълнения, герои и уроци в тъканта на деня си и знаеш, че всичко ще бъде наред.

Четенето е спасение – от света и от себе си – но и обещание да се завърнеш. Към света и към себе си.

А до довечера остава съвсем малко време.

„Книгите са” от Богдан Русев

Книгите са за четене.

Четем ги в леглото. Четем ги в метрото. Четем ги следобед на дивана. Четем ги вечер, преди да заспим, като се надяваме да видим прочетеното в сънищата си. Или точно обратното – надяваме се да не го видим в кошмарите си. Зависи каква книга сме чели преди лягане.

Четем в неделя сутрин, когато се събудим по-рано, по навик от работната седмица, защото с годините вече не можем да спим до късно. И в този скъпоценен половин час, докато всички останали у дома все още спят, можем да си подарим това време за себе си, с чаша кафе и книга в ръка.

Четем ги седнали, легнали, прави. Четем ги бързо или бавно. Понякога прескачаме по някоя страница, а друг път се връщаме и препрочитаме едни и същи думи, защото са докоснали нещо вътре в нас. Четем на един дъх – или четем една и съща книга седмици, дори месеци наред. Понякога оставяме книгата непрочетена, но след години се връщаме към нея. Понякога към нея се връща някой друг.

Четем своите книги или книгите на други хора – подарени, взети назаем, забравени, оставени там, където да ги намери следващият читател. Четем внимателно или по диагоналната система. Отбелязваме докъде сме стигнали с онзи специален разделител, който ни подариха след пътуването до онази екзотична дестинация… или с касова бележка от последното пазаруване в хипермаркета. Понякога, да си признаем, просто прегъваме ъгълчето на страницата, до която сме стигнали. Или оставяме книгата разтворена надолу на дивана. Понякога мачкаме книгите, или неволно сядаме върху тях, поливаме ги с кафе или вино, посипваме ги с трохи или пепел. Но нищо, продължаваме да ги четем. Книгите са за четене…

Книгите са страст.

Колекционерска страст, например. Събираме книгите от любима поредица и нищо не може да се сравни с усещането да ги подредим една до друга в библиотеката. Или една върхудруга на нощното шкафче, в очакване да бъдат прочетени. Или в багажа, с който ще заминем на дълго пътуване.

Или страстта на очакването. Да знаеш, че предстои да излезе новата книга от любимия ти автор, и да чакаш. Да трепнеш, когато телефонът ти звънне с непознат номер. „Здравейте, от куриерската служба се обаждаме, имате пратка.“

Или още по-добре – да влезеш в книжарницата. Десетки, стотици, хиляди книги. Една от тях е за теб. Не бързаш. Оглеждаш ги една по една. Не протягаш ръка към всяка. Накрая не издържаш. Докосваш я, за пръв път. Гладката плътна хартия на корицата, изкусителните очертания на гръбчето. Завърташ я в ръцете си – покорна, но опасна с експлозивния заряд от непознати думи, който носи у себе си. Отваряш я. Разлистваш я. Очите ти за пръв път се плъзгат по редовете от думи. Забравяш, че са ги чели и други. В този миг, тези думи са написани само за теб. Книгите са страст…

Или прозорец?

Да, прозорец. Прочитали сме тази фраза хиляди пъти, без да й обърнем внимание. Книгите са прозорец към света, това всеки го знае. Но хайде този път, заедно, да я прочетем още веднъж – не като метафора, а съвсем буквално. Вдигнете ръце пред себе си, все едно държите книга. Не телефон или таблет, а книга. А сега си представете как тази книга е едно малко прозорче, което гледа към един друг свят. Отваряте го… и поглеждате там. Затваряте го… и се връщате тук. Но чакайте малко, сега става още по-интересно. Защото можете да отворите този прозорец от всяко място на земята, а от другата страна винаги ще се вижда едно и също място от другия свят. Или не е така? Може би думите на страницата ще бъдат същите, но всеки читател ще ги види по различен начин? Ако книгата е прозорец, това е един доста, доста необичаен прозорец…

Да пробваме с нещо по-малко. Шпионка. Книгите са шпионка. Звучи още по-необичайно, но ми дайте още една минута от времето си тази вечер и ще ви кажа какво имам предвид. Представете си, че за пръв път отивате на гости на някого. Как разбирате нещо повече за този човек? За хората, които живеят в този дом? Точно така – разглеждате им библиотеката. Тайно, без да ви забележат – или съвсем явно, без да се криете. Имат ли изобщо библиотека? Четат ли тези хора? Ох, слава Богу, ето я там. Да видим сега… Какво четат? Да, това изглежда интересно… А, тази и аз съм я чел! Тази я започнах, но не можах да я довърша… И ето, след броени секунди, вече знаете повече за тях. Все едно сте надникнали през шпионката.

Или да вземем друг пример. Може да си мислите, че знаете всичко за някого. Някоя футболна легенда, например. Носител на „Златната топка“. Съвсем примерно. Може да сте гледали всичките му мачове, или да носите фланелка с инициалите му, може да знаете наизуст статията в „Уикипедия“ за него. Но после отваряте биографията му. И научавате нещо ново. Защото от една книга винаги може да се научи нещо ново. Нещо по-бавно и по-важно от мимолетните новини по телевизията. Нещо по-вярно от глупостите в интернет. И ето, след няколко страници, вече знаете нещо, което може да се научи само от книга.

Имате ли място за още едно? Добре, ето го.

Книгите са подарък.

Нещо повече – книгите са подарък, с който не можеш да сбъркаш. Детски рожден ден? Книжка за оцветяване. Рожден ден на по-голямо дете? Детска енциклопедия. Коледа с роднините? Една хубава дебела историческа книга или биография с твърди корици за бащата, а за майката – онази нова книга от българската писателка, за която всички говорят.

Дори когато човек не си мечтае да му подарят точно книга, някак не е удобно да се разсърди. „О, книга, супер. Ще я прочета.“ А ако случайно не я прочетеш, дали не можеш да я подариш на някой друг, а? Нищо чудно, че си подаряваме толкова много книги.

И това са само подаръците за другите. Да видим сега по-важните подаръци – тези, които правим на себе си. Ще ви опиша едно много конкретно чувство, а вие ще ми кажете дали ви е познато.

И така… Коледа. Може и Великден, но да го направим с Коледа, защото е по-лесно. Няколко дни преди Коледа, за да бъдем по-точни. Навън е кучи студ, но след като влезете в НДК, вече можете да си свалите шала и шапката. И ръкавиците. Разкопчайте си палтото, отпуснете се. Тук вътре е топло и уютно. Нищо чудно, защото сте обградени от книги. И от хора, които обичат книгите. Всяка година идвате на Коледния панаир на книгата, нали? Дори вече да сте свикнали да си поръчвате книгите онлайн, или да ги четете на „Киндъл“. Друго си е да обиколиш, да разгледаш, да пипнеш… И преди да се усетиш, вече си се натоварил с десетина книги. Някои може и да са за подаръци – но повечето са си подаръци за теб. Нещо като малка Коледа преди истинската Коледа. Познато ли ви е? Естествено, че ви е познато. Все пак тук сме се събрали точно такива хора.

И така стигаме до последното, и може би най-важното, „Книгите са…“.

Книгите са компания.

Компания на път. Компания у дома. Компания в леглото. Най-добрата… добре де, да кажем втората най-добра компания в леглото, да не се обиди някой.

Компания, на която винаги можем да разчитаме. Дори когато не сме много за компания. Особено тогава. Да си легнеш с някоя книга, когато не си за пред хора. Когато си болен. Когато си уморен. Когато ти е самотно. Или просто когато не ти се говори с никого.

Книгите са компания. Но нека сега да завъртим тази дума, за да я прочетем по друг начин. Защото книгите не само ни правят компания, но и правят компании.

Например търговски компании. Например издателски компании с трийсет години история, които ни събират да отпразнуваме рождения им ден. Или просто ни събират с други хора, с които ни е приятно да си общуваме, защото имаме общи приятели. Общи приятели, които обикновено са горе-долу толкова големи, четвъртити и направени от хартия.

Книгите са приятели и съмишленици, съзаклятници и довереници, подаръци и уроци, прозорци и прозрения, любови и любовници, делници и празници.

Книгите са това, заради което сме тук тази вечер.

А тази вечер аз ви говорих толкова дълго за книгите, че устата ми пресъхна.

Затова ще завърша с едно последно „Книгите са…“.

Тази вечер, книгите са най-хубавият повод да си кажем „Наздраве“!