Препрочитаме любими откъси от „Разследванията на инспектор Гамаш“ с Бележките на Луиз Пени. В „Природата на звяра“ срещаме деветгодишния Лоран – дете с богато въображение, което непрестанно разказва небивалици на жителите на Трите бора. Един ден обаче момчето изчезва и те са принудени да допуснат, че някоя от историите му може да е била истина. Гамаш се заема да търси чудовището от разказите на Лоран и следите го отвеждат дълбоко в гората – там, където злото се е пробудило…

Стр. 44-45

– Донякъде. Но съм собственик на книжарница. – Мирна об­хвана с поглед редиците книги, които покриваха стените и оч­ертаваха коридори в просторното помещение. – Толкова много са били забранени или изгаряни. Тази – посочи „451 градуса по Фаренхайт“, която все още беше в ръката на Клара, – „Да убиеш присмехулник“, „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Дори „Дневникът на Ане Франк“. Хората, които са ги забраня­вали, са мислели, че са прави. Възможно ли е да грешим?

– Нищо не забранявате – уточни Клара. – Той има право да пише, а вие имате право да оттеглите подкрепата си.

Бележка от Луиз:

Нестихващи въпроси, неудобни въпроси, които ме тормозят, но за останалите, изглежда, винаги са ясни. Какво значи да опонираш пламенно и какво значи да нарушаваш правата на другите? На хората, с които не съм съгласна. На хората, с чието мнение твърдо не съм съгласна и дори смятам, че би могло да е опасно? Кога е удачно да пресечеш границата между гласно изразеното несъгласие и цензурата? Някога Марк Твен е казал: „Правото ти да размахваш юмрук свършва там, където започва лицето ми“. Тази дефиниция за границите на правомощията звучи разумна и ясна. Но всички ние имаме различни възприятия. Нещо може да нарани мен, но не и други хора. Моето „лице“ навярно не би следвало да е определящият фактор. (Разбира се, тук не говоря за физическа злоупотреба, при която юмрук в лицето е нещо недопустимо.)

Стр. 51-52

Ако някой вярва­ше в даването на втори шанс, това бе човекът срещу нея. Беше негова приятелка и неофициална психоложка. Чувала бе най-съкровените тайни, най-дълбоките убеждения и най-големите му страхове. Но сега се питаше дали наистина бе чула всичко. Чудеше се какви ли демони се крият дълбоко в душата на този човек, чиято специалност бяха убийствата?

 Бележка от Луиз:

Обичам да пиша сцени с Арман и Мирна. Разговорите им за човешката ситуация, за онова, което подтиква хората към определени постъпки. Взаимното уважение и пълното им доверие.

Стр. 73

Ние не сме поколе­нието на нашите родители, Арман. Хората вече имат много етапи в живота си. Зададох си един въпрос, когато се отказах от професията си: какво искам да правя? Не за приятелите си, не за семейството си. Не за някакви непознати. За мен самата. Най-накрая бе дошъл моят ред, моето време.

Бележка от Луиз:

Този въпрос на пръв поглед не би следвало да затрудни човек на средна възраст. Какво всъщност искам? Какво ми доставя удоволствие? И все пак установих, че ми е изненадващо трудно да дам отговор. Толкова сме обсебени от очакванията на другите. На родителите, на учители, на съседи, на обществото. Започнах да го осъзнавам малко след като се запознах с Майкъл. Гледахме Монреалската филхармония, като използвахме неговата абонаментна карта. На тръгване той се обърна към мен и рече: „Не мисля, че ми харесва да гледам симфонични оркестри“. После каза, че докато седял там, осъзнал, че първо родителите му са го водили, сетне предишната му съпруга, а той никога не си е задавал въпроса… какво иска. По това време беше на 61 и аз бях изумена. Тогава започнах да поставям под съмнение собствените си решения като възрастен човек и си дадох сметка колко голяма част от тях са били предопределени от другите. Какво искаш? Хммммм.

Стр. 176

Но подозренията бяха неизбежни и често се оказваха верни. Почти винаги те убиваше човек, когото познаваш, и то добре, което утежняваше трагедията, и според Гамаш вероятно затова толкова много жертви на убийство не изглеждаха уплашени в смъртта си.

 Бележка от Луиз:

Едно от предизвикателствата в процеса на писане на книгите, а както се оказва, и едно от най-големите удоволствия, беше да проникна в ума на Гамаш. Да видя каквото вижда той. Да почувствам каквото чувства или поне да си го представя. Какво преживява той? Опитвам се да си представя какво е години наред да си разследвал убийства, да си разследвал хора.

Стр. 213

Клара знаеше, че скръбта взема своя ужасен данък. Който се плаща на всеки рожден ден, на всеки празник, на всяка Коледа. Плаща се, когато зърнеш познатия почерк или шапка, или направения на топка чорап. Или чуеш скърцане, което би могло да е, би трябвало да е стъпка. Мъката вземаше своя данък всяка сутрин, всяка вечер, всеки обеден час, докато останалите живи се бореха да продължат напред.

Бележка от Луиз:

Написах този пасаж, тази книга, докато деменцията на Майкъл се задълбочаваше все повече и повече. Колкото и ужасно да бе това, намирах някаква утеха във факта, че болката ни сближава с другите. Че далеч не сме сами, а сме част от множеството хора, които са изгубили близките си. И живеят в страдание. Бях и съм голяма късметлийка на много нива, включително и защото имах възможността да преобразувам мъката си в книга. Не пишех само с главата, а и със сърцето си.