Блог на СофтПрес

Бележките на Луиз Пени – „Светлина в пукнатините“

Препрочитаме любими откъси от „Разследванията на инспектор Гамаш“ с Бележките на Луиз Пени. В „Светлина в пукнатините“ четем за изчезнала възрастна жена – една от най-известните личности в целия свят. Жителите на Трите бора се обръщат към инспектор Гамаш за помощ. Разплитането на една мистерията води до разкриване и на престъпление, планирано десетилетия наред.

Стр. 12

Но това тук бе снегът от нейното детство. Весел, игрив, ярък и чист. Колкото повече, толкова по-хубаво. Беше създаден за игра.

Трупаше се върху покривите на каменните къщи, на дъс­чените къщи и на сградите от розови тухли, които ограждаха селския площад. Ръсеше се върху бистрото и книжарницата, пекарната и смесения магазин. На Констанс ѝ изглеждаше така, сякаш някой алхимик бе запретнал ръкави и резултатът от труда му беше Трите бора. Изникнало от нищото и кацнало в тази долина. А може би, подобно на снега, мъничкото селце бе паднало от небето, за да се превърне в меката постеля, къде­то могат да се приземят всички онези, които също падат.

Бележка от Луиз:

Толкова добре си спомням снега от младостта ми в Лорентианските планини на Квебек. Точно както Констанс го описва. Все по-рядко има такива снегове, затова исках да запечатам не само събитието, но и усещането. Такова спокойствие. Всичко е бяло и чисто, всички звуци са приглушени. Понякога хората ме питат защо живея на такъв суров климат. Освен очевидния отговор, че там е домът ми, обичам да има четири ясно обособени сезона. А малко сезони се открояват както зимата. Така красиви. И така жестоки.

Стр. 9

Посветила бе часове наред, за да я ушие. Можеше – трябва­ше – да прекара това време в опаковане на коледни подаръци за съпруга и дъщерите си. Да пече курабийки във формата на звездички, ангели и весели снежни човеци с копчета от бонбо­ни и желирани очички.

Вместо това всяка вечер, щом се прибереше у дома, Одри Вилньов слизаше направо в мазето при шевната си машина. Надвесена над изумруденозеления плат, бе извезала всичките си надежди в шевовете на тази празнична рокля.

Бележка от Луиз:

В тази сцена трябваше да направя няколко неща. В известен смисъл да подведа (толкова по въпроса), да създам контраст между коледните лакомства и нейната мания и разбира се, мистерията. Защо тази рокля беше така важна, че бе готова да жертва толкова много за нея? По-късно разбираме защо. И що за човек всъщност е Одри (толкова по въпроса).

 

Стр. 13

Когато пристигна, се имаше за самодостатъчна градска жена, а сега по дрехите ѝ бе полепнал сняг, седеше на пейка до смахната бабичка и в скута ѝ се бе намърдала патица.

Е, кой беше лудият?

Но Констанс Пино разбираше – не само че не се беше сма­хнала, ами най-сетне се чувстваше напълно осъзната.

Бележка от Луиз

Ха. Вечно присъстващите теми за възприятие и перспектива. Кой казва кое е откачено? Кой е откачен? Нима да се свържеш с друго живо същество е проява на безумие, дори това същество да е патица? Или Рут? За пореден път е застъпена и темата за дома. За онзи чудодеен и магичен момент, когато се оглеждаме и осъзнаваме, че тук ни е мястото.

 

Стр. 18

Смахнатата стара поетеса, но и Дева Мария. Божията майка. Забравена, огорчена. Изоставена. Вперила гневен поглед в све­та, който вече не помнеше какво му е дала.

Бележка от Луиз

Рут. Описанието на картината, на която Клара рисува Рут като Дева Мария, се появява първо в „Измамна светлина“. Ще ми се да кажа, че е било планирано, но не беше. Просто го написах. Стори ми се правилно и удачно. Когато обсъждам процеса на писане с млади автори, се опитвам да подчертая, че всеки прави каквото работи при него. Няма правилен или погрешен начин да напишеш книга. Аз лично планирам всяка книга дотолкова, че да има движеща сила. Темите, в които искам да задълбая. Като например чувството за принадлежност или лудостта. Установила съм, обаче че трябва съвсем условно да се придържам към тези теми, към героите. За да има място за вдъхновение. За подобни проблясъци. Струва ми се, че описанието на картината, на която Клара рисува Рут, е такъв момент. Пресечна точка на отчаянието и надеждата.

 

Стр. 24-25

Но Изабел Лакост бе прекарала достатъчно дълго време в Sûreté, за да знае колко по-лесно е да се стреля, отколкото да се говори. Колко по-лесно е да се крещи, отколкото да се обсъж­да разумно. Колко по-лесно е да унижаваш, да обиждаш и да злоупотребяваш с положението си, отколкото да си достоен и да се отнасяш с уважение дори към онези, които не се държат така.

Бележка от Луиз:

Може и да знаете, че се придържам към програма от 12 стъпки и описаното от Изабел беше едно от първите неща, на които ме научи моят спонсор. (Макар че отне известно време, докато го усвоя!) Само защото някой ме притиска, не значи, че трябва да реагирам. Никой няма да диктува реакциите ми. Освен мен самата. По-лошото е, че… ако искам да гледам на себе си като на почтен човек, трябва да се държа почтено. Нали? Лесно е, когато хората насреща се държат мило. Съвсем различно е, когато върху мен се сипе помия. Гневът може и да е оправдан, но рядко е необходим или конструктивен. Изабел го знае, но едно е героите да го знаят и съвсем друго – да се държат по съответния начин.