След време се успокои, защото разбра, че всички край него са смъртни, но не и дългокосата му майка. Затова забрави за Луната и започна да се взира в човешките съдби, които конникът му показваше. Видя и своята съдба – живееше в късостеблено жълтурче, което пред очите му порастваше от камък, цъфтеше като обедно слънце, връзваше таен плод, побеляваше до премала и отлиташе към нероденото небе. Веднъж се опита да преброи децата си, но самото то – дете – не можа да преброи повече от едно. Така видя само първия си син. Друг път се затича след пухчетата, за да преброи любовите си, но конникът го спря. Момичето се разсърди по детски, но Луната кротко обясни:

„Има две неща, които смъртният човек не бива да узнава: колко дни ще живее и колко пъти ще обича. Защото, ако знае, че са много, ще прахосва и двете като неочакван сън по клепките. И нито ще им се наслади, нито ще си вземе поуките от тях. Ако пък човекът знае, че дните или любовите му са малко, душата му се обръща на киселец: хем люти, хем горчи, хем киселее и всеки я стъпква в тревата, без да знае колко вкусна е всъщност чорбата от нея.

А и – добави най-накрая Луната – светът, както лятото, се преобръща изневиделица. Ако предсказаното в неродената земя се обърка?

Виж, ако дните на човека са повече, той ще умре по-рано само защото е повярвал, че са толкова, колкото е предречено. Защото вече си е казал, че трябва да го стори. От този път връщане няма – и да оцелее душата, тялото умира.

Ако пък любовите са повече от предсказаното – човекът не вижда онези, които му идват отгоре. И да спрат на пътя му като бездомно кутре, не им вярва, защото вярва повече на предсказанията, отколкото на очите и сърцето си.

А когато човекът подритне с крак жива любов, тогава и тялото, и душата му умират.”

И като сгуши момичето в дланите си, заспаха и двете. Като ги видя, мракът пристъпи напред, та причерня съвсем.

Скоро щеше да съмне.