Подчертавате ли в книгите си? Или записвате любимите си цитати и изречения, направили ви впечатление, в отделна тетрадка? И ние. Ето какво си харесахме от „Писма до мъртвите с любов„.

Понякога, когато изречем нещо, чуваме тишина. Или само ехо. Сякаш викаме навътре. Което е наистина самотно. Това обаче става само когато всъщност не сме слушали истински. И значи, че все още не сме били готови да слушаме. Защото всеки път, когато заговорим, се чува лас. Светът ни отговаря.

Мислиш си, че познаваш някого, но той непрекъснато се променя, също както и ти се променяш. И внезапно прозрях, че това означава да си жив. Нашите собствени невидими плочи се разместваха вътре в телата ни и постепенно се подреждаха в човека, който ще станем.

Беше съвършената първа целувка, подобна на полъх вятър, който мина през мен и едновременно отнесе дъха ми и ме накара да го поема. Целувка, с която да оживееш.

Преди татко ми четеше лекции, че „бейзболът е като живота“, но вече не го прави. Сега просто гледаме в мълчание. Явно някои неща се оказват твърде тъжни, за да бъдат обяснени дори и с фатален пропуск на удар в ключов момент от мача.

Сякаш някаква невидима банда засвири саундтрака на един нов живот. И чух теб, Кърт. Замислих се дали и Мей се е чувствала така в гимназията. Сигурно да, защото това беше нейната музика. Всички песни, които бяхме слушали заедно, засвириха в едно. Светът, в който беше изчезнала тя, беше тук. Надвих руменината, вдигнах очи, без да ги насочвам към Скай, който все още ме гледаше, и се обърнах към Натали и Хана. Изсмях се силно, изпълнена от тайното аз, в което можех да се превърна. Здравей,здравей, здравей.

Пусна „Heart-Shaped Box“; за пръв път чувах нещо такова. Мей отмести очи от пътя и ме попита: „Харесва ли ти?“. Сякаш беше отворила вратата към своя нов свят и ме канеше да вляза. Кимнах утвърдително. Свят, пълен с чувства, чиито имена все още не знаех.

Много от преживяванията ни са предизвикателство за ограничените възможности на езика. Това е една от причините, поради които учим поезия.